**Дневник на един мъж**
— Мари-и-и… — ридаше в телефона Маша.
— Какво ревеш? Говори ясно какво стана? С Георги? Маш, защо мълчиш? — виках аз от другата страна.
— Ъ-ъ-ъ… Димки… А-а-а… — зави отново Маша.
— На Димко му се случи нещо? У авария ли падна? — Представих си как тя класенеше глава, сякаш можех да я видя.
— Край, търпението ми свърши. Изключвам се, чуваш ли? За десет минути съм там, чакай, — казах, отчаквайки малко, слушайки риданията й. Но схванах, че повече няма да разбера нищо, и затворих.
Бързо се преоблякох, хванах чантата, проверих дали имам телефона и прочие дреболии, и изляхотворни, заключвайки вратата. Маша беше само на една спирка, затова се затропах, понякога дори тигвах, мърморейки си: — Винаги не може да каже какво става. Ще я науча, ако ме е изкарала от вкъщи за нищо…
След пет минутах бях пред блока й и натисках кода на домофона. В слухотворни нещо скърцаше.
— Маш, отвори, аз съм, — изкричах.
Отново скърцаше, после сигнал и ключът щракна. Втурнах се вътре. Вратата се затвори, и ме обгледа мрак, по-непроницаем от деня. Нямах време да чакам очите ми да свикнат, стъпих към стълбището и веднага се спънах, почти падайки. Успях да се задържа за перилата.
— По дяволите, така може и да се убива човек. Нима не могат да сложат по-силна крутица? — промърморях си.
Дока се чаках асансьорът, нетърпеливо тъпчех с крак, премисляйки всички варианти и повторих си: — Само да са живи и здрави… Пред вратата й спрях за миг и се заслушах. Ника от вътре не се чуваха викове или плач — вече добре. Поемох и решително натиснах звънеца.
Вратата се отвори, и изпънената Маша, с опухнало и заплакано лице, се обърна като зомби и се проточи към кухнята. Въздихнах, покореницах глава, събух си маратонътт и я последвах.
Тя седна на стол, свела надолу глава и рамене, безсилни ръце събрани в скута. Цяла й изпънена говорише за обреченост и покорност пред съдбата.
— Маш, какво става? Изплаши ме. — Сложи ръка на гърба й. — Разкажи, че иначе ще полудея. Тичах като луд.
— Димки ме оставя, — проговори тя механично, безжизнено.
— Оставя? За друга ли?
Маша кинна.
— Какво стана? Той ли ти каза, или си си натворила главата? — попитах. Не бях изненадан. Димки беше висок, красък мъж. Винаги й намеквах, че жените ще се роят около него, и тя мряяла да пази очите си отворени, да поддържа външността си, за да не му хрумне да се разхожда.
— Каза, че обича друга, събра си и си отиде. Аз, ей, за какво? Стараех се, готвех, перех, чистех, родих му син, държах диети, за да не напълнея след раждането, а той пък…
— Пффф, — въздъхнах тежко. — Всички живи и здрави, а ти ревеш като по мъртвец. Ще походи малко и ще се върне. — Седнах до нея.
— Ще се върне? Мислиш ли? — изправяйки се, тя ме гледаше с надежда.
— Аз как да знам? Всичко е възможно. А тя каква е? Красива ли? Млада?
— На мои години. Пълна, червенокоса и с къса коса. — Маша свикна рамене. — Ей, какво ли му липноа? Аз съм сто пъти по-добра, а той… — Запъва се и пак сведе глава.
— Не се обяснявай. Това са хормони, зов на плътта, средновековна криза… Ще се опомни и ще дойде.
Маша поклати глава, рамене й треснаха от плач.
— Стига вече ревеше, дръж се. Аз сега ще вляза, ще те погледна и ще избяга. — При тези думи тя започна да вие, като по телефона.
— Маш, със сълзи няма да помогнеш на мъката си. Наси да си мислиш, че ще се върне и ще е същото? Лъжеш се. — Смених тактика, вместо съчувствие — я разбутвах. — Ти мислиш, щом се върне, ще му простя. Ама че глупост! Не ще му простиш. Ще го ревнуваш, щом закъснее от работа, ще му изядеш мозъка, и на себе си заедно. Ще се измъчваш, ще трепаш нерви на него, на себе си и на сина. Между другото, къде е той?
— Заведох го при съседката.
— И правилно. Не му се вижда майка му в такова състояние. Той също е мъж, макар и малък. Жениски сълзи и скандали не са за него. — Въздъхнах.
— Стига ревеше! Така до лудница ще се доведеш. А на теб Иван. Тежко е, но не е смерно. От къде знаеш, че косата й къса? Видя ли я?
— В телефона му фото. Беше в банята, и тя звънна… Потърсих я в социалките. Кажи ми, какво ли им трябва на мъжете? Мислим, че се хващат за слабени модели с крака до ушите и гърди пети размер? Не-е-е. При тях ги няма тия не може да ги има, само силикон. Аз почти не ядох, страхувайки се да не се превърна в хищ, докато кърмех. А той пък… Тя на мен три размери по-едра, а гърди — като… — Маша не намери с коя да сравни и махна с ръка.
— Мисля, че не е въпрос на фигура. Това са хормони. Нещо друго я е хващъло в нея.
— Кажи още, душа. Нейната продажна и ниска е. Нищо, ще плаИ всичко отново започна отначало, но този път с нови рани и нови надежди.