Ти ми дължиш, мама

“Дължиш ми, майко”

Бистра се запознала с бъдещия си съпруг на улицата. Заспала на изпита, притичала се на спирката, а трамвая изтървала точно пред носа ѝ.

— Е, да! — възкликна тя, тропнайки от досада. — Сега със сигурност ще закъснея.

— Госпожице, накъде ви е пътят? — До нея се спрял млад мъж с колело. — Мога да ви закарам.

— На колело? Шегувате ли се? — попитала тя, раздразнена.

— Ами, какво? По-добре отколкото пеша. Или ще чакате трамвая? Кой знае кога ще дойде. — Мъжът я гледал, чакайки отговор.

Мобилни телефони тогава още нямаше, уличните телефонни будки рядко работеха, такси от улицата не можеше да повикаш. И какво губеше?

— Ще стигнем още по-бързо от трамвая, през дворовете — подкарал я мъжът да реши.

Бистра прихапала устна, колеблива, а времето течеше. Пристъпила към колелото и седнала странично на багажника.

— Държете се здраво — казал той и се оттласнал от бордюра. Колелото, клатейки се, потеглило от спирката. Бистра искала вече да скочи, уплашена, но то набрало скорост и поело по-равно. След десет минути бяха пред медицината. Бистра скочила.

— Благодаря — казала тя, забелязвайки пот по челото му. — Тежко ли беше?

— Малко — признал той. — Как се казваш? — Седял на колелото, с една крачка на стъпалото. Лицата им бяха на едно ниво.

— Бистра, а ти?

— Христо. Успех на изпита! — казал и отбил.

Бистра го погледнала и забързала към изпита.

Когато стигнала до залата, първите студенти вече бяха влезли.

Ученици се опираха по стените, гмуркайки се в тетрадките. Бистра се опита да се успокои след пътуването с колелото, да се съсредоточи. Вратата се отвори, пропускайки щастливия Петко с глупава усмивка.

— Шестица? — попитала тя.

— Петица! — отвърнал той, размахвайки зачетката.

— Следващият! — изгледа лаборантката от отворената врата. По някаква причина загледала Бистра. — Един излиза, веднага влиза следващият. Няма да викам — казала и изчезна.

Студентите се колебаеха. Бистра пълно глътка и влезе. Взела билет от масата, прочела въпросите и веднага разбрала, че знае отговорите.

— Номер? — подкара лаборантката.

— Тринадесети.

— Вземете лист и пригответе се. Кой е готов? — пита лаборантката, поглеждайки студентите.

— Аз съм готова — избухнала Бистра.

Добре оформената вежда на лаборантката се вдигна.

— Сигурна ли си? Може би…

— Сигурна съм — прекъснала я Бистра.

Лаборантката погледна професора. Той кимна, и Бистра се отправи към него.

— Как беше? — попитала я състудентка, когато излезе.

— Отлично! — възкликна Бистра, едва сдържайки радостта си.

— На кого отговаря?

— На професора. Той днес е с добро настроение — добавила тя и тръгна към стълбите. Чугунените стъпала звънтяха под черевите ѝ.

Бистра изтича от сградата и видя Христо. Той я чакаше, до дървото стоеше колелото му. Бистра прелетя от стълбите, едва докосвайки ги.

— Не си тръгнал?

— Реших да те чакам, да разбера как е минал изпита.

— Чудесно! — усмихна се тя.

— Да тръгваме?

— Къде? — объркана попита тя.

Днес нямаше да учи за следващия изпит, но и не беше планирала нищо, още повече с непознат.

— Където искаш. Можем да се возим с лодка или на кино. Или просто да се разходим.

— А ти не работиш ли?

— Още седмица в отпуск — отвърнал той.

В началото се возиха с лодка, след това влязоха в кафене, а после седнаха в прохладата на киното. Със смрачаването, когато се сбогуваха пред дома ѝ, Бистра осъзна, че се е влюбила.

— Къде беше? Започнах да се притеснявам. Как мина изпита? — попита майка ѝ, щом дъщеря ѝ влезе. — Не е време за разходки. Ако не издържиш сесията, ще останеш без стипендия.

— Ще я издържа — обеща Бистра.

След година се ожениха. Той беше по-стар, вече работеше. Решиха да живеят самостоятелно и наехА малка облезла квартира. Колко щастливи бяха там!

След година и половина бащата на Христо, който преподаваше в университета, почина от инфаркт по време на лекция. Майка му почти полудя от скръб, безсмислено бродеше из апартамента или лежеше, втренчена в тавана.

Страхувайки се за състоянието ѝ, Христо предложи на Бистра да се преместят при нея, за да я подкрепят. Бистра, разбира се, се съгласи. Тя прибираше се от института по-рано, готвеше или почистваше. Когато влизаше в кухнята, свекърва ѝ я гледаше учудено, сякаш не разбираше коя е.

Бистра сподели подозренията си със съпруга. Христо заведе майка си в болница. Предположенията на Бистра се потвърдиха — след загубата на съпруга ѝ развиваше деменция. След година тя беше блъсната от кола — излезла да купи кисело мляко, което той обичаше. Бистра и Христо бяха на работа.

Останали сами в големия апартамент. Скоро се роди синът им. Така живееха — карани, помирени, отглеждайки детето, докато гръм не удари.

Бистра усещаше, че Христо се отдалечава. Все по-често казваше, че се е оженил за слаба мома, а тя се превърнала в дебела крастава жаба.

— ЗапочниБистра събра последните си сили, усмихна се към огледалото и реши, че е време да започне нова глава сама, защото най-накрая разбра, че сърцето ѝ е по-голямо от всички предателства и разочарования.

Rate article
Ти ми дължиш, мама