**Дневник на един Андрей**
Вчера бях сам в спалнята, гледах телевизия, когато Радка влезе, скривайки нещо зад гърба си. Усмихваше се тайнствено, очите й светеха от щастие.
“Андро, имам нещо за теб,” каза тя, като се приближи.
И аз се усмихнах, очаквайки добра новина или подарък.
“Какво е?” попитах, напрегнат, и се навех напред от дивана.
“Ето.” Тя протегна ръка, разкривайки малък предмет в дланта си. Първо не разбрах какво е, усмивката ми замръзна, но вече не беше толкова искрена.
“Какво е това?” попитах и се отдръпнах назад, сякаш се стремях да се дистанцирам от неочаквания “сюрприз”.
“Виж!” Радка направи крачка към мен, все още държейки теста за бременност. “Бременна съм!” избухна тя, гласът й трепереше от невъздържана радост.
“Бременна…” повторих вътрешно. Усмивката ми изчезна. Погледнах я с ужас, сякаш тя вече не беше същата Радка, а някаква непозната.
Усмивката й също избледня бавно, като лампите в залата преди началото на спектакъл. Стисна теста и спусна ръката си.
“Не си щастлив?” Гласът й се разтресе от сълзи.
“Раде, говорихме, че ще изчакаме,” изръмжах, сдържан. “Спря ли хапчетата?”
“Забравих веднъж… после…” Тя седна до мен на дивана, а аз веднага се отдръпнах, сякаш страхувах се да не се “заразя”.
“За какво си мислиш? Защо не ми каза? Наистина искаш да се занимаваш с пелени и безсънни нощи? Ти самата още си дете.” Станах и започнах да крача неспокойно из стаята.
“Раде, нека поговорим, не бързай…”
“Няма да абортирам. Той вече е тук. Знам, че е момче. Ще прилича на теб,” каза тя. Сълзи бликаха от очите й.
Думите й ме заковаха на място. Гледах я с безпомощност. Тя беше решена.
“Раде, слушай…” Седнах до нея, прегърнах я. “Не плачи, моля те. Не е добре за бебето.”
“Наистина ли си щастлив?” попита тя, изтривайки сълзите.
“Разбирам”Разбира се,” отвърнах с мека усмивка, когато сърцето ми внезапно се стегна, сякаш осъзнавайки, че най-сетне ще стана баща.