**Загадъчната картина**
Ралица седеше на задното седалка и гледаше през прозореца. Настроението й беше леко възбудено, като преди празник – Коледа или рожден ден. Но рождените й беше през декември, а сега беше юли.
Волана държеше широкоплещ мъж със строг израз. Ралица виждаше само обръснатия му тил, който преливаше в дебела шия. Тилът беше неприятен, противен. Шофьорът гледаше право напред, не обръщаше глава, сякаш дебелината на шията му не му позволяваше. Момичето си помисли, че не е човек, а робот. Дори се наведе, за да погледне лицето му.
— Седни! — изръмжа шофьорът, без да се обърне.
Ралица плюсна на седалката. Отново загледа полетата и горите през прозореца. Преминаха покрай двама души на велосипеди — мъж и момче, които я погледнаха. Настроението й отново се повдигна. За първи път пътуваше до друг град, при баба си и дядо си, които никога не беше виждала.
— Още ли имаме да пътуваме? — попита тя.
— Не — отговори майка й отпред.
— Защо досега не сме ходили при тях?
Майка й отвърна нещо неразбираемо.
— Има ли река там?
— Има. Всичко си има. Стига си приказвала. Ще видиш самá. — В гласа на майка й се зачу раздразнение.
Ралица замлъкна. Напоследък майка й се ядосваше за всяка малост. Всичко започна, когато баща й ги напусна. Събра си нещата и си тръгна.
*”По-бързо да пристигнем…”* — мислеше Ралица. *”Сигурно сме на почивка, щом мама е взела толкова багаж — дори любимите ми играчки. И училищната чанта… Защо я е взела?”* Въпросите бяха много, но не се осмели да ги зададе.
Отпусна се на седалката и запя тихо. Изтегли една нота, после друга…
— Престани да ноеш! И без теб ми е лошо! — изряза майка й. Ралица замлъкна и намуси се.
Но ето че влязоха в града. Тя отново се прилепи до прозореца. Колата спря пред двуетажна тухлена къща.
— Дойдохме. У дома, мили дома… — каза майка й, отваряйки вратата, но не радостно, а с нежелание.
Къщата беше стара, сива, с два входа. Нямаше двор, нито детска площадка с цветни пързалки, като в техния. Само две пейки пред вратите.
Шофьорът извади багажа и също загледа къщата. Майка й го помоли да почака, взе куфарите и тръгна към входа. Ралица я последва. Вратата беше дървена, с лющяща се кафява боя, без кодови ключалки.
— Отвори! — каза майка й раздразнено.
Ралица изпревари я и дръпна скърцащата врата. Изкачиха се на втория етаж. Майка й сложи куфара на пода, за да натисне звънеца, но вратата се отвори сама. Пред тях стоеше висока, строга жена. Не каза нищо, само ги гледаше.
Майка й влезе, а Ралица се притисна до нея. Вече разбра, че това е баба й.
— Защо стоиш? Влизай! — рече баба й нелюбезно.
Ралица не мръдна. Беше се слепила за майка си. От стаята излезе висок, сив мъж.
— Това е дядо ти, Борис — каза майка й. — Тук са дрехите й, тук играчките… — продължи да перечислява тихо.
— Ще се оправим — отвърна баба й сухо. — Не щеш ли чай?
— Не, таксиметровият ме чака.
И Ралица изведнъж осъзна, че майка й ще я остави тук. Хвана я здраво и започна да моли:
— Мамо, не ме оставяй! Вземи ме със себе си…
— Ти не й ли каза? — попита баба й упрешливо.
Майка й не отговори. Опитваше се да откъсне ръцете на дъщеря си, но тя се беше вкопчила като кърлеж.
— Ще дойда по-късно. Засега ще останеш тук! Стига! — извика тя и я отблъсна.
Баба й я прегърна и притисна. Ралица сеОтвъд болката, злостта и изоставянето, Ралица откри истинския дом в спомените за баба си и дядо си, и в грижата към собственото семейство, защото любовта никога не умира, а само преминава от ръце на ръце.