Здрасти, мамо.
Таксито шумолеше по мокри от есенен дъжд улици. Възрастният шофьор караше спокойно през познатите улички на града и отвреме-навреме поглеждаше в огледалото към пътниците.
Млада жена държеше бебето си, на пет-шест месеца, и затова го настръха адресът, който посочиха – градският дом за деца.
Родителите на детето изглеждаха щастлива млада двойка: той – висок, строен военен в униформа на старши лейтенант от ВВС, а тя… просто красива млада жена с огромни сини очи и светли коси, разпилени по раменете й.
“Бойко, цветята!” – обърна се тя към военния.
“Помня, Стефка, помня”, отговори той и помоли шофьора: “Чичо, спрете пред цветарския магазин.”
Военният слезе и, без да се скрива от вятъра, се отправи към магазина. Шофьорът го следваше с поглед и попита:
“Мъжът?”
“Мъжът”, отвърна тя с щастлива усмивка, поправяйки шапчицата на бебето.
“Детето ви е красиво, и вие сте добре. Защо тогава към дома за деца?” – попита шофьорът с претенциозен тон.
Младата майка не разбра въпроса, но когато осъзна скрития смисъл, очите й се разшириха и само прошепна:
“Ужас! Какво си помислихте?..”
“Ами, така… В наше време всичко е възможно”, каза той и после, вече по-доброжелателно, попита: “Но защо тогава?”
“Там израстнах. Седем години, после ме осиновиха. А мъжът ми – Бойко, четири години беше там.”
“При Галина Иванова?” – шофьорът се усмихна широко. “Ето какво! И вие, значи, директно от влака при нея? Браво на вас!”
“Вие я познавате?” – жената го гледаше с интерес.
“А кой не я познава!”
Шофьорът започна да обяснява, но вратата на таксито се отвори и вътре нахлу роскошен букет рози в ръцете на военния.
“Стефи, виж какво чудо има в нашия град!” – военният се усмихваше гордо.
“Бойке!” – възкликна Стефка. “Дори на мен не си давал такива рози!”
“Не се ядосвай, Стефи”, оправдаваше се Бойко. “Казвам ти – такива рози само в нашия град! А кога бяхме тук заедно последно?”
“Заедно? Заедно – преди единадесет години…”
…Галина Иванова седеше на бюрото си, увита в пухена шапка. В сградата бе топло, но шапката бе толкова мека и уютна, че дори в топлината не искаше да я сваля.
Имаше малко свободно време: по-големите деца бяха в училище, малките – в следобеден сън. В дома бе необичайно тихо, само от кухнята се чуваше звън на съдове – готвеха се за децата.
Галина Ивановна прелистваше албум със снимки. Лица… Лица на деца, момчета и момичета, вече възрастни… Всички ги помнеше по име, и дори големите мъже и жени ги наричаше с детските си имена – Сандьо, Мишо, Лили…
А ето – Стефка Найденова, сега вече Тодорова. Армен Владимирович, човек със златно сърце, я осинови преди – дай Бог памет – петнадесет години…
А ето – Бойко. Къде си, Бойко? Завърши Суворовското училище, стана летец. Ето го на снимка: курсант – военен пилот, а като дете мечтаеше да бъде ветеринар, като Александър Стефанов. Сашо – и той отне голямо парче сърце, палавник, но не напразно…
Тихи стъпки в коридора. Кой ли идва? Удар по вратата:
“Влезте!” – О, Боже! Огромен букет рози! А кой ли стои зад него?..
“Бойко! Бойчо, скъпи мой!” – Букетът падна на пода. “Къде ли беше толкова време?”
“Галина Ивановна, ето ме, тук съм. Не пишех, но не винаги можех… Не съм сам. Виж – жена ми. И дъщеря ни – Галя…”
“Стефка… Стефи! Наистина ли си ти? Вземи детето, Бойчо! Да се прегърнем със Стефи…”
Когато вълненията утихнаха и сърцата започнаха да бият равномерно, гостите свалиха палтата, сложиха спящото дете на диванчето и седнаха около масата.
“Как запазихте чувствата си? Толкова дълго разделени… Армен Владимирович ми разказваше за вас, много топло говори за теб, Бойко.”
“Дадох дума на Стефи, Галина Ивановна. А аз си държа на думата!”
“И преди съм чувала това”, усмихна се добрата Галина Ивановна. “Стефи, а у теб как се получи?”
“Щастливо, Галина Ивановна!” – по лицето на Стефка се виждаше, че не лъже. “Завърших медицина, заедно с братята ми – Арсен и Аспарух. А те знаете ли, че никой не може да ме нарани. Сега съм педиатър, като баща ми. А с Бойко винаги бяхме заедно, дори когато бяхме разделени… А ето – нашето момиченце, Галя – името дори не се обсъждаше.”
“Е, здравей, Галю, моята малка”, Галина Ивановна се наведе над спящото дете. “Да ти даде Бог щастие. Дядото вече видя ли внучката?”
“Още не, Галина Ивановна, директно дойдохме при вас…” – Стефка се усмихна виновно.
“Обадете му се от мен, предупредете го, че идвате, иначе сърцето на Армен и Люба ще се разпадне от щастие”, каза Галина Ивановна и с лукава усмивка се обърна към Бойко:
“А сега, поздрави Майката, тя отдавна те гледа.”
Бойко се обърна и замръзна. На пода, на метър от него, го гледаше трицветна котка. В гърдите му се стегна, като в онези детски дни, в изоставената къща, къКотката бавно мигна с очите, скочи на коленете му и с нежно мъркане потърси топлината на ръцете му, сякаш искаше да му каже, че го е чакала цял този време.