Вера нервно подравни ръкава на блузата си и огледа стария пететажен блок в центъра на Пловдив. В ръцете ѝ държаше букет за бъдещата ѝ свекърва и кутия с домашни сладки. Денят, в който щеше да срещне майката на годеника си — Георги, беше настъпил. И както се оказа по-късно, не напразно й трепереше сърцето…
Мария Иванова, майката на Георги, ги посрещна строго, но учтиво. Апартаментът беше просторен, поддържан, с оттенъци на старомодна сдържаност. На масата бяха изредени шопски салат, пържола, домашни туршии. Явно се беше подготвила. Само че нейният поглед не лъжеше — студенина, недоверие, премерващо презрение.
— Е, Вера, с какво се занимаваш? Къде са ти родителите? Как стоят нещата с жилището, с парите, с плановете? — въпросите се роеха един след друг. Вера се опитваше да отговаря спокойно, с достойнство.
Но напрежението растеше. Когато в стаята се носеше неловка тишина, Мария Иванова внезапно каза:
— Гошо, ела да ми помогнеш на кухнята, там са останали зелниците.
— Разбира се, мамо, — послушно отвърна той.
Излезнаха, но Вера ясно чу гласа на Мария от кухнята. Първо шепнешком, после все по-силно.
— Да не си се побъркал? Тая клечка е прекалено самоуверена! Видях я в хлебарницата — мръсни подове бършеше! Това ли ти била жена? Ти си красавец, имаш собствен бизнес, а тя те дърпа към себе си! В някакво село, на края на света! Какво й трябваш ти? Ти имаш апартамент, кола, статус! А тя какво?
Сърцето на Вера биеше като набат. Ръцете ѝ измръзнаха. Стана тихо, без шум, сложи якето и излезе. Без сцени, без истерики. Само студ в гърдите и тихо „ясно“.
С Георги се бяха запознали в хлебарницата. Той често идваше да купува хляб за себе си и майка си. Един ден точно Вера стоеше зад гишето. Нещо профуча между тях — поглед, усмивка, няколко думи.
— На майка ми със синап, на мен със сусам, и кутийка кремкарамели. Може ли да ви поканя на разходка вечерта?
— Днес не става, смяната ми е до късно. Може би друг път.
След половин година той ѝ предложи брак. Оказа се собственик на малка верига пекарни — бизнес, наследен от майка му. Тя беше започнала, той развивал. Работеше без да се гнуси — можеше и подовете да измие, и на касата да застане.
— У мен всичко е просто, — казваше Вера. — Майка ми, баба ми, сестра ми. Апартамент — голям, наследен от майката на баща ми. Там живеем.
— А аз съм с майка си. Нас тройка. Мисля, ще се преместиш при нас.
— Не. Няма да оставя баба си. Можем да купим нещо общо, но при вас няма да се местя.
— Това е село!
— Това е модерна къща в покрайнините. Да не бъркаш.
След неприятната среща Вера избягваше да говори за сватбата. Георги я убеждаваше:
— Мама просто се притеснява. Но тя те прие. Направи си справки, разбра всичко. Иска да дойде с нас да се запознае с баба ти.
— Справки? Прие ме?! Не, баба ми ще дойде в кафенето. Нека там се запознаят. И без оценка на къщата.
Сватбата пак се състоя. Георги се премести при Вера. Цяла година живееха спокойно, дори щастливо. После започнаха посещенията на свекървата.
— Удобно ви е тук. Може би ще остана завинаги, — намекваше тя, оглеждайки къщата.
И после гръмна. Георги загуби работата си, а скоро Вера разбра ужасната истина — още преди женитбата беше взел голям кредит… за апартамент на сестра си. Да плаща трябваше той. Всичко беше държано в тайна — докато банката не започна да звъни по постоянния адрес.
Мария Иванова нахлу в къщата като буря.
— Какво си направила, Вера?! Синът ми даде всичко за теб, сега е в дългове! Ти го прибра при себе си, ограби го, а сега е потънал в кредити!
— Какво говорите? Той живее тук безплатно, не плаща сметки, яде — от моето, ползва — моето. Какви дългове?!
— Той работи за теб, а пари няма! Къде е заплатата му?
— Георги, обясни. Какво става?
— Мълчи, Гошо! — изрева Мария.
— Стига! Георги, говори. Какви са тия дългове?
— Взех кредит… Половина година преди сватбата. За сестра ми. Тя се разведе, има деца… Мама ме помоли да помогна.
— И кога смяташе да ми кажеш?
— Не знам…
— И какво сега?
— Плащайте. Вече сте семейство, значи — заедно, — заяви Мария Иванова.
— Не. Не сме. От този момент — не. Излизайте. И двамата.
— Сериозно?! — Георги замръзна с объркан израз.
— Много. Остави ключовете.
Той си тръгна. Без скандал. Без прегръдки. Просто излезе с куфар. А Вера, без и капка сълза, затвори вратата зад него. Подаде молба за развод. Делени неща нямаше.
Той отново се настани при майка си, сестра си и децата ѝ. Намери работа. Изплаща кредита. Живее… оцелява.
А Вера? Вера разшири хлебарницата. Стана по-силна. И знаеше твърдо: любовта не е жертва и не е сляпо доверие. Тя е честност, уважение и избор. Изборът — не да спасяваш, а да се пазиш… самия себе си.