Конкуренция от детството: истори за една Вяра

Днес излязох на верандата на родителската къща, вдишвайки топлия вечерен въздух на селото. Седнах на старата пейка, която скърцаше под мен, точно както в детството. След минути до къщата се появи Георги. Той беше оня приятел, с когото израстнахме един до друг, но преди години нещо се обърка…

“Е, как е?” – попита той, плеснайки ме по рамото по мъжки.

“Добре, става.” – кимна аз. “Работя, купих си апартамент в града.”

“Яко.” – одобри кивна той. “Винаги си бил умен. Не като мен…”

“Стига!” – усмихнах се. “Родителите ми разправяха, че имаш най-хубавата къща в селото. Казват, че съседите те вземат за пример.”

“Ти пък не си зле – имаш апартамент. Купил си го, не по-зле отколкото аз си построих къщата.”

Разсмяхме се. После – сякаш по навик – отидохме в къщата му. Извадихме хляб, яйца, луканка. Поставихме бутилка ракия. Изпихме по една, свихме се и двамата – рядко пием.

И тогава Георги изненадано каза:

“Слушай… За Радка чу ли?”

Настръхнах:

“Какво?”

“Омъжи се. За някой… от съседното село. Сега преподава в нашното училище.”

“Радка?” – повторих аз, а в гърдите ми нещо се стегна. – “Не знаех…”

“И аз отначало не повярвах. Мислих си – ще мине… Но цяла седмица жънах с комбайна – не мина. Разбираш ли?”

Нали още. Изпихме, после стояхме мълчаливо, гледайки в чашите си с чай.

Изведнъж и двамата вдигнахме поглед и се засмеяхме изведнъж – силно, както в детството. До сълзи, до хъхлене.

“Ето как стана.” – изтри си сълзите Георги. – “Толкова години заради нея… и ето как се получи.”

“Да.” – кимна аз. – “Турнир направихме. Кой е по-добър, кой издържа повече, кой е по-силен. А тя – хоп – и изчезна с друг.”

“Умна е.” – неочаквано каза той. – “Избра си както искаше. А ние, ей, се опитвахме…”

“Е, да.” – замислено отвърнах аз. – “Но в крайна сметка не напразно. Ти си построи къща, аз ръководя отделение в болницата. И двамата нещо струваме сега.”

“Точно така!” – оживя се той. – “На по двадесет и девет сме. Животът едва започва!”

“Ама ти беше, който започна.” – напомних му.

“Може би. Но ти продължи. Умен си, копеле.”

“Значи и аз не бях по-малко тъп. Бяхме и двамата.” – усмихнах се.

“Помниш ли как след училище тя сядеше на пейката и ни гледаше по един и същи начин? Нито на теб, нито на мен – на никого.”

Пак замлъкнахме. Припомняхме си.

С Георги бяхме заедно още от роддома – родихме се почти в един ден. Израснахме един до друг, живеехме през плета. Играхме си заедно, учихме в едно училище, седяхме на една пейка. До девети клас бяхме неразделни.

После в класа се появи Радка.

Сякаш порасна за едно лято. От паленце с колело се превърна в стройно момиче с дълга руса коса. И всичко се промени. Приятелите станаха съперници.

Георги се вмайваше по техниката, возеше се на бащиния трактор. Аз – по книгите и животните. Единият тръгна на комбайн, другият – в биолабораторията.

А Радка гледаше и двамата с оня поглед, от който сърцето изпускаше такт.

След гимназията аз отидох да уча в града, а Георги влезе в селската бригада. Радка започна задочно и идваше при единия, после при другия. Разправяше ни новини – кой спечели повече пари, кой получи повишена стипендия. Но не се сближи с никой.

Дори армията не събра приятелите. Станахме мъже, всеки по своя път. Георги построи къща, купи първата кола в селото. Аз станах лекар, защитих дисертация. Но въпреки всичко – и двамата бяхме ергени. И двамата – пак сами. Все още държахме спомена за онази момичка с русата коса.

И ето, сега седим в кухнята, уморени, с потемнели от времето очи – и се смеем. Горчиво и светло.

“Добре е, че се омъжи.” – казах накрая. – “Честно. Може би той наистина я обича.”

“Може би…” – тихо отвърна той. – “Дано я обича. Иначе… Напразно всичко.”

Мълчахме. После Георги плесна по масата:

“Знаеш ли какво? Да пийнем. За нея. За нас. За това, че животът продължава.”

“Да.” – усмихнах се. – “За това, че все още сме заедно. И не сме врагове.”

Нали по едно.

“За Радка.”

“За Радка.”

Чашите се чупнаха. А през прозореца вечерта преминаваше в нощ. Над старата пейка се навеждаха два силуета – вече не момчета, но и не старици. Просто двама души, които животът срещна веднъж – и не раздели.

А Радка… Ами, да бъде щастлива. Заслужава си.

Rate article
Конкуренция от детството: истори за една Вяра