Когато хлябът пада с маслото надолу: история за загуба, болка и семейство
Гергана Димитрова, както обикновено, намазваше масло върху пресен хлеб. Тиха съботна сутрин, зад прозореца небето вече светеше в синьо, а стаята беше изпълнена с аромата на кафе. Мъжът й — Тодор — седеше на масата, замислено пиейки от любимата си чаша. И тогава — рязко звънтене на телефона.
— Кой ли е толкова рано? — прошепна Гергана, избърсвайки ръцете си в кърпа.
Тодор се протяна към апарата.
— Ало? Да, слушам…
Гергана го наблюдаваше, как изражението му се променя. Кожата му побеля, очите станаха безжизнени. Ръката му с чашата трепереше.
— Какво става? — попита тя само с устни.
Тодор бавно се обърна към нея:
— Ралица… Колата… Вече я няма…
Парчето хляб изпусна от ръцете на Гергана и падна на пода — с маслото надолу.
**Когато раждането е самота**
Сети се как преди четиринадесет години Ралица раждаше сама. Без подкрепа, без ръка, която да стисне в болката на схватките.
Брат й се въртеше пред болницата, но не го пуснаха вътре — „не е разрешено“. Майка й не беше простила ранната й бременност и не вдигаше телефона.
Бащата на детето — студент от същия университет — изчезна месец след като разбра. Замина за родното си място и не се обади.
В онази августовска нощ Ралица крещеше от болка и страх. Когато новороденото момченце й бяха сложили на гърдите, тя плачеше — от радост, отчаяние и страх от бъдещето.
Беше само на осемнадесет. Беше сама. А светът й се струваше остр като бодлива тел.
**Онова телефонно звънтене, което промени всичко**
От тогава минаха четиринадесет години. А тази сутрин — обаждане. И думи, от които Гергана се страхуваше цял живот:
— Раличка… Няма я вече…
В коридора се чуха къси крачки — седемгодишната им дъщеря Мирослава се приготвяше за училище.
— Мамо, къде ми е пеналът с цветята?
Гергана автоматично избърса ръцете си в престилката, опитвайки се да говори спокойно:
— На бюрото, виж там.
А Тодор все още стоеше, неподвижен, с изражение на скръб по лицето.
— Била е с някого… пътували през нощта… веселили са се… — промърмори той. — А сега Калин е сам. Напълно сам…
Калин — синът на Ралица. Техният племенник. На четиринадесет. А сега — сирак.
**Момчето с раница и кутия**
Денят мина като в мъгла. Мирослава я заведоха в училище, като й казаха, че леля й е болна. Оправините бяха кратки — малко хора дойдоха.
Гергана най-много запомни лицето на Калин — изтощено, с тъмни кръгове под очите. Стоеше настрани, не допусна никого до себе си. Дори Тодор.
— Трябва да го вземем, — каза Тодор. — Сега е наш.
Гергана мълчаливо кимна. Какво друго можеше да каже? Да го пратят в сиропиталище?
На следващия ден Калин дойде. С раница и картонена кутия. Застана на прага на апартамента им, тревожно оглеждайки се.
— Влизай, настани се, — Гергана се опита да се усмихне. — Стаята ти е тук. Гладен ли си?
— Не, — отръпна той и се затвори зад вратата.
Вратата се затвори плътно, сякаш го откъсва от света.
И след това — мълчание. Студ. Отчуждаване.
Появяваше се само за обяд и вечеря. Ядеше мълча, без да гледа никого в очите. На въпроси отговаряше с едва уловими думи.
В училище — проблеми. Пропуски, грубост. Учителите се оплакваха.
— Калине, искаш ли да поговорим? — предложи някой ден Гергана. — Може би имаш нужда от помощ?
— Не се— Не се меси! — избухна той. — На теб въобще не ти пука за мен!