**Отплата за шегата**
Петнадесет години заедно. На пръв поглед обикновено семейство от Пловдив: Станимир и Ралица, две деца – Боян и Милена. Събрани, с топлина в сърцата, уважавани от всички. Всеки ги наричаше пример за любящи съпрузи. Живееха спокойно, без големи кавги, с разбирателство и нежност. Изглеждаше, че щастието е заселило завинаги в дома им.
Станимир беше веселяк, роден шегаджия. Страстта му бяха подцигнията – но не невинните, а такива, от които косата ти можеше да настръхне.
Той можеше да увие парче пластелин в бонбонена обвивка – същия цвят и форма. Или да напълни бисквитите с паста за зъби. Обичаше да сипе соев сос в бутилка от газирана вода, за да изглежда като кола. Веднъж дори на сладкия стол гостите, очакващи кремова пълнежа, откриха глинена маса. Станимир се смееше до сълзи, но останалите – далеч не винаги.
— Стани, моля те – умоляваше го Ралица. – Не днес. Остави поне юбилеят да мине спокойно. Без твоите номера.
— Добре, кълна се, нито една шега – само празник – обеща той в деня на хрусталната им сватба.
Вкъщи всички се приготвяха за гостите. Ралица готвеше на кухнята, децата украсяваха всекидневната. На Стани дадоха огромен списък с продукти, и той тръгна към супермаркета. Върна се след два часа. Но пред блока го чака първата изненада – някой беше заел неговото паркомясто.
След кратко недоволство остави бележка на „нарушителя“ и паркира в двора. Чантите бяха тежки, но той бързаше – без тези неща трапезата нямаше да стане.
Изкачи се. Вади ключа – не се обръща. Пот го потисна. Звънецът прозвуча непознато, не като обикновено. Вратата се отвори, и…
Пред него стояше непозната жена в халат и с ролки.
— Най-сетне! Целият магазин обадихме! Къде са продуктите? – озъбена попита тя.
Станимир остана като вкопчен.
Появи се и съпругът ѝ – дебел, добродушен мъж на име Петър.
— Милка, сигурно е доставчикът.
— Кола? Къде е касовата бележка? – Милка вече ровеше в чантите.
— Извинете… – гласът на Станимир трепна. – Това не е ли моят апартамент? Улица „Иван Вазов“ 12, ап. 5?
— Да, точно. Купихме го преди пет години от една жена с деца. Мисля, че се казваше Ралица, а децата – Боян и Милена.
Станимир почти изпусна чантите. Сърцето му се сви. Вади паспорта, показва регистрацията. Точно – ап. 5.
— Влезте, вижте – покани Милка.
Влезе… и се оказа в непознато място. Мебелите различни. Стените пребоядисани. Нищо не беше като преди. Свят се затили. Падна на стол. Появиха се децата на Милка – на възрастта на неговите. Смях, гласове, шум. Всичко беше като лош сън.
Изиска телефона и се обади на Ралица.
— Рало… какво става? Къде си? Защо в нашия апартамент има чужденци?
— Рали, идваш ли? – чу се мъжки глас на заден план.
— Сега, скъпи! – весело отвърна тя. После в телефона: – Кой сте, извинете?
— Рало! Аз съм, Станимир!
— Кой? Миро? Шегуваш ли се? Пет години те нямаше, и сега – здравей?
— Какви пет години?! Отидох до магазина за два часа!
— Тръгна в юбилейния ден и изчезна. Нито дума. Продадох апартамента, не можех сама. Децата пораснаха. Имаме друг живот. Омъжена съм. Живеем в къщата на съпруга ми…
— Чакай! Какви глупости говориш? – сълзите вече го душСтанимир сякаш счупи за миг, но след това се прегърна с всички, засмя се и прошепна: “Добре, заслужавах си го.”