Днес си спомням какво беше, когато се омъжих за Борис. Младост, любов, мечти – всичко ни се струваше възможно. Той учеше в Техническия университет, аз завършвах педагогиката. И двамата от малки градове, с надеждата да останем в София, където се запознахме. Взехме ипотека за едностаен апартамент в Люлин. Мислехме, че това е началото на истинския живот. Че ако работим усърдно, всичко ще се получи.
Година по-късно всичко се обърна. Забременях, изгубих страничните си работи. Стипендията и случайните приходи вече не стигаха. Борис работеше, но заплатата му бедва покриваше храната. Ипотечните вноски ни изяждаха. Решихме да отдаваме апартамента, а сами да се настаним при свекърва. “Временно”, си казвахме. Само докато се оправим.
Майката на Борис, Радка Иванова, току-що беше пенсионирана – официално, въпреки че беше едва на петдесет. Енергична жена, поддържана, винаги с грим, с нови блузи. От началото не се намесваше в брака ни, не звънеше на всеки пет минути, не даваше съвети “как трябва”. Първоначално си мислех, че съм късметлия. Спокойна, разсъдлива, възпитана. Какво повече да иска човек?
Когато й казахме, че идваме, въздъхна, но ни прие. Без ентусиазъм, но толерантно. Заехме малката стая, поставихме бебешка кошара. Надявах се, че когато се роди детето, тя ще помогне. Поне малко – да го покача, докато поспя, да го държи, докато се изкъпя. Но още в родилния дом, когато Борис й покажа първите снимки на сина ни, тя каза нещо, което никога няма да забравя:
“Запомни, аз изхраних сина си. Сега имам заслужена пенсия. Аз съм баба, не безплатна бавачка.”
Онемях. Плаках през цялата нощ, притискайки бебето. Това беше нейният внук! Кръвта й! А тя го гледаше като на непознат. Студено. Отчуждено.
Нямахме избор. Останахме при нея. Хващах всяка възможна работа – писах статии, проверявах тестове, превеждах. Парите стигаха едва за памперси и храна. А свекърва… Живееше си живота. Сутрин за фитнес, вечер с приятелки в театъра. Пускаше телевизора на пълна сила точно когато детето заспиваше. Ако попиташ за помощ – “това не е нейна работа”.
Майка ми, която живее в Плевен, се чудше:
“Аз няма да мога да се откъсна от внука! Това е радост! Как може да е толкова равнодушна?”
Но какво значение имаше? Родителите ми бяха далеч, работеха. Не можеха да помагат. А ние бяхме в постоянен хаос.
Когато синът порасна, го дадох на ясла. Започнах да работя. Заплатата беше скромна, но поне стабилна. Мечтаех да изляза от мизерията, да изплатим ипотеката и да се преместим. Но детето постоянно се разболяваше – треска, кашлица, стомашен вирус. Непрекъснато бяха болнични. Шефът започна да ме гледа накриво, колегите – да си шепнат. Веднъж ми каза директно:
“Трябва ни служител, не майка самотница. Или престанете да липсвате, или търсете друга работа.”
Стиснах зъби и се обърнах към свекърва. С надежда:
“Радка Иванова, бихте ли поседнали с внука си докато съм в офиса?”
Тя отмести кафето и отвърна спокойно:
“Час-два – мога. Но цели дни? Не. Това вече е гледане. Животът ме измори. Сега искам да си почина.”
Това беше всичко. Без и капка съчувствие. Излязох от кухнята с такова тегло в гърлото, че едва дишах.
С Борис взехме решение – намерихме частна бавачка. Скъпо, но по-евтино от това да се откажа от работата. А свекърва продължаваше да живее до нас, минавайки покрай детето, като покрай стол.
Парадокс – при жива и здрава баба трябваше да плащаме на непознат, за нещо, което тя можеше да направи – от любов, от желание да помогне, от нормална човешка загриженост. Но Радка Иванова живееше по принципа: “Моят живот е само мой. Вашите деца са ваша грижа.”
Да, формално не беше задължена. Но как да обясня това на шестмесечно бебе, което простига ръчички към нея, а тя обръща гръб?
Сега синът е на три. Постепенно се оправихме. Заплатите ни се повишиха, върнахме се в апартамента. Още се борим с ипотеката, но вече живеем самостоятелно. Свекърва понякога звъни, пита как е внукът. Но пак не проявява инициатива. Нито предложения за разходка, нито желание да дойде на рождения ден. Просто “баба на хартия”.
И най-горчивото? Той не я помни. Изобщо. И ако някой ден попита: “Имам ли баба?” – няма да знам какво да отговоря.
Та, как мислите? Длъжна ли е бабата да помага? Или има право да живее само за себе си? Къде е границата между личния живот и човешката топлина?
