Баща ми се сети за мен… когато чу за наследството на баба
Животът ми не беше лесен, но истинският удар не дойде от сирашкото ми детство, а от човека, когото някога наричах „татко“. Появи се след петнадесет години мълчание — не с цветя и извинения, а с искане: „Раздели наследството!“
Родителите ми се разделиха, когато бях на четири. Майка ми се загуби в алкохола, съдът ѝ отне правата, а баща ми, не намирайки сили да е истински баща, ме закара при майка му в затънтено село до Плевен. Той самият живееше в града и се появяваше рядко — веднъж на половин година, ако изобщо.
Започнах училище в селото, научих се да копая, да шия на старата машинка, да ловя риба, да вържа метли и да варя локум. Животът с баба беше прост, но искрен. В трети клас баща ми дойде с непозната жена. Изпратиха ме да се разхождам. Когато се върнах, в къщи беше само баба, седеше в креслото с празен поглед.
— Къде е татко? — попитах.
— Няма да идва вече, Зорнице, — само това каза тя.
И наистина не дойде. Създаде ново семейство и забрави за дъщеря си. Останахме само аз и баба. Не страдах — имах нея. Мъдра, тиха, строга и добра. Тя беше всичко за мен: майка, баща, приятел.
Когато завърших девети клас, леля Галя, селската шивачка, ми каза:
— Имаш златни ръце. Запиши се в техникума, не си губи таланта в градината.
Послушах я. Отидох в града. Учех, работих, не се разпилях. Баща ми живееше буквално на три спирки от общежитието ми, но през четирите години нито веднъж не се интересува дали съм жива. И аз не го търсих.
След техникума започнах работа в ателие, омъжих се за Иван. Наемахме малко жилище, но всяка събота ходехме в село при баба. Тя обожаваше Ивана. Радваше се, когато разбра, че бременна. Само че внучето не успя да го види…
Когато баба почина, светът ми изпразнá. После дойде нотариусът: къщата, земята, спестяванията — всичко беше завещано на мен. Плаках над писмото. Не заради парите, а заради спомена.
Баща ми не дойде на погребението. Нито обаждане, нито дума. За смъртта на майка си научи чак след половин година. Както и за завещанието. И тогава — за пръв път от петнадесет години — почука на вратата ми.
Не го познах веднага. Той не обикаляше дълго:
— Наследството на баба трябва да се раздели. На мен ми се полага половината.
Засмях му се в лицето. Горчиво, гласно:
— На теб? Половина? Ти отказваше и от мен, и от майка си. А сега си спомни? Паричките ли те подмамиха?
Поостри зъби, но Иван се изправи до мен:
— Махай се. По добър начин, или ще ти помогна.
Баща ми заведе дело. Но дори законът беше на моя страна. Загуби, плати разноските и изчезна отново.
А ние с Иван отворихме собствено шивашко ателие. Шихме работни дрехи — за строители, лекари, бензиностанции. Имаше достатъчно поръчки. Живеехме и градехме своето.
Повече не съм виждала баща си. И не искам. Баба — ето кой бе истинското ми семейство. Изиграх си, защото тя някога реши, че заслужавам повече. И сега живея така, че тя да е горда. Някъде там, над облаците…