Меня зовут Десислава. В момента съм застанала пред ужасна дилема – рискувам да се скарая или със сестра си, или с любимия си съпруг. Сърцето ми се къса, а умът отказва да подскаже решение.
По-голямата ми сестра Ралица винаги е била странна с мен. С три години по-възрастна, още от дете ме ревнуваше към родителите. Имаше чувството, че на мене ми купуват повече кукли, бонбони и дрехи. Макар че мама и татко ни обичаха еднакво. Просто аз се радвах на всяка дреболия, а тя я приемаше за даденост.
Спомням си как Ралица ми отнемаше играчките само за да ме разплаче, а не за да си играе. И с годините отношението й не се промени.
Когато срещнах Красимира – бъдещия ми съпруг, Ралица стана още по-студена. За гърба ми шепнеше на родителите, че бракът ми няма да издържи. Тогава бях на 22, Краси – на 24. А на Ралица й бяха вече 25 и дори нямаше намек за връзка.
След сватбата се нанесохме при свекърва ми. Но скоро тя се омъжи за чужденец и замина за чужбина, оставяйки ни наследство – двустаен апартамент в Пловдив.
А след две години почина дядото на Красимир и му завеща собствения си двустаен апартамент в друг квартал. Така изведнъж се оказахме с две жилища.
Решихме да отдаваме едното под наем, а спечелените пари да спестяваме за образованието на сина ни Божидар. На 12 години е, а времето лети със светкавична скорост.
А Ралица, сякаш в надпревара с мен, веднага след сватбата ми се омъжи набързо за първия срещнат – Станимир. Мързелив и безотговорен тип, който се прехранва с временни работи. Все пак, сестра ми му роди три деца. Живееха четиримата в мизерна гarsonкичка, купена с помощ от майчиния капитал и скромната подкрепа на родителите.
Винаги ми било жал за племенниците – недогледани, гладни, вечно болни. Родителите се опитваха да помагат с пари, но възможностите им бяха ограничени – пенсиите никога не са големи.
Дълго успявахме да скриваме от Ралица, че отдаваме апартамента под наем. Почти година и половина тайната държеше. Но накрая тя разбра.
И ето че един ден сестра ми дойде с откровено искане:
– Деси, ти разбираш! – почти плачеше тя. – Вие отдавате апартамента, а ние живеем като сардини в консерва! До вас има страхотно художествено училище – Ваня мечтае за балет, а Мишо иска да свири на цигулка! Помогни ни! Вземете ни без наем засега, после Стани ще си намери работа, аз ще изляза – и ще ви плащаме малко. Пък и семейство сме!
Гледайки я, усещах странна смесица от жалост и страх. Жалост към децата – и страх за нашето бъдеще.
Разказах всичко на Красимир.
– Не! – отсече той. – Само през трупа ми! Тая орда ще събори апартамента и пари няма да видим! Стани ще си намери нещо? Цял живот не е работил сериозно! А твоята сестра ще роди четвърто – само за да не ходи на работа!
Опитвах се да го убедя, че е временно, че просто им е трудно сега.
– Ти вярваш ли на това, което говориш? – се усмихна той зло. – Да им подадеш пръст – ще отхапят до лакътя. Не! Вече търся нови наематели!
На сутринта Ралица ми се обади:
– Почти сме събрали всичко! Останаха няколко кутии – и се местим! Чакай ни!
Седях със телефона в ръка и не знаех какво да й отговоря. Не й казах, че си губят времето с боклуците… Не й казах, че няма да ги пуснем.
Страх ме е да не разстроя майка ми – сърцето й е слабо. Всяка силна емоция може да й струва живота.
Страх ме е да загубя сестра си завинаги – и същевременно се страхувам да не разваля брака си.
Стоя пред избор, който ме разкъсва отвътре.
Сърцето ме подтиква да помогна на кръвта си. Но умът и спомените от детството ми напомнят – Ралица винаги е взимала, но никога не е давала.
А Красимир… Той винаги е бил до мен – подкрепяше ме, издигаше ме, градеше живот заедно. И сега моли само за едно – да защитя труда ни, семейството ни, бъдещето ни.
И разбирам – колкото и да е трудно, ще трябва да кажа “не”.
Ще трябва да намеря силите да откажа на сестра си. И нека се ядосва. Нека ме мрази. Избирам съпруга си, сина си, нашето семейство.
Но колко боли този избор… Колко горчиво е да осъзнаеш, че родна кръв може да те постави пред тази жестока дилема…