Бях решила да организирам тиха вечеря с близки приятели — но неочакваният гост превърна всичко в кошмар.
Това трябваше да бъде празник на малката ми победа — повишението, което получих наскоро. Всичко беше подредено до детайли: менюто, виното, чиниите, дори плейлиста с музика за настроение. Исках нещо сърдечно и уютно. Без претенции, но със стил. Просто да събера хората, които обичам, да се смеем, да говорим, да почувствам, че живоят не е само работа и сметки — а и радост.
Поканих само пет човека: най-добрата ми приятелка Стоянка с мъжа й Любомир, стар университетски другар — Борис, и колежка, с която в последно време се сближих — Златина. Всички се познаваха, атмосферата щеше да е спокойна, без неловкости. Исках всеки да се почувства добре дошъл, като у дома си.
Вечерят започна перфектно. Мезиите бяха подредени на масата — пържени чушки, пълнени гъби, сирена. Всички дойдоха навреме, облечени елегантно, с добро настроение. Виното течеше свободно, разговорите се развиваха естествено — Стоянка и Златина обсъждаха пътешествия, Борис разказваше шеги от новата си работа. Усмихвах се — всичко вървеше по план.
И тогава чух почукване на вратата.
Бях изненадана — всички поканени вече бяха тук. Помислих си, може би съсед или доставчик. Отварям… и виждам непознат мъж, който още от прага заяви:
— Здрасти! Аз съм Влади, приятел на Стоянка. Тя каза, че мога да дойда. Няма да преча, нали?
И без да чака отговор, влезе вътре.
Замръзнах. Стоянка не ми беше споменавала за никакъв Влади. Обърнах се към нея с мълчалив въпрос в очите — тя сведе поглед и прошепна:
— Ами… случайно му споменах, той сам се навърза…
Едва сдържах досадата. Но реших да не съсипвам вечерта. Направих се, че всичко е наред, налях му вино, го запознах с останалите. Всички се огледаха, но кивнаха. Опитахме се да сме учтиви.
Обаче скоро стана ясно: той беше онзи гост, който не трябва да присъства на никоя вечеря.
Влади бъбри безспир, не слушаше никого, постоянно прекъсваше, правейки неуместни шеги, смейки се най-силно на собствените си думи. Виното в неговата чаша изчезваше най-бързо, а заедно с него — и усещането за мярка.
Стоянка беше явно напрегната. Опитваше се да се усмихва, но изглеждаше сякаш щеше да се провали под земята. Любомир мълчеше мрачно, Борис свиваше очи, а Златина едва се сдържаше да не си тръгне.
Апогеят дойде, когато Влади се изправи, люшкайки се, и вдигна чашата:
— За приятелството… и новите запознанства! — провикна се той. — Макар че, ако трябва да съм честен, не разбирам как изобщо понасяте Стоянка. Явна е, ама е такава зануда!
Въздухът в стаята замръзна. Стоянка пребледня, Любомир се напрегна, Борис се задави, а Златина почти изпусна чашата си.
— Влади, стига… — прошепна Стоянка, задържайки сълзи.
— Е, какви сте всичките такива сковани? Отпуснете се! — махна той с ръка.
И тогава търпението ми свърши.
Станах и, гледайки го право в очите, спокойно, но твърдо казах:
— Влади, благодаря, че дойде. Но време е да тръгваш. Пречиш. На всички.
Той се изсмя:
— Сериозно? Аз ви преча? Хайде де, Мария…
— Напълно сериозно. Махай се.
Насочих се към вратата. Стаята беше тиха, като в театър преди буря. Всички мълчаха. Дори Влади схвана, че няма смисъл да спори. Сви рамене и излезе.
Затворих вратата. Вдишнах дълбоко. Обърнах се към приятелите си.
— Съжалявам. Наистина не знаех, че ще дойде. Това не беше плана.
Стоянка, с червени очи, прошепна:
— Извинявай… Не очаквах, че ще е такъв.
— Всичко е наред — каза Любомир. — Сега вече определено е по-добре.
Борис сеБорис се усмихна и каза: “Хайде да продължим вечерта с истинските приятели.”