Сутринта беше ледена. Снягът блещеше в очите, пронизващият вятър шибаше по лицата, а улиците бяха покрити с гладък лед. Борис, шофьор на училищен автобус от малкия балкански град Копривщица, отвори вратата, пропускайки вътре тълпа от деца, увити в шалове, шапки и яки.
— По-бързо, че иначе ушите ми ще паднат! — забърборя той, усмихвайки се.
— Борис Иванове, вие сте забавен! — подсмихна се първокласничката Росица. — Защо нямате шал? Майките винаги купуват шалове!
— Ако моята майка беше жива, тя щеше да ми купи най-топлия и красив шал! — отвърна той с меланхолия. — Засега завиждам на теб, Росено.
— Ще кажа на мама ми да купи и за вас!
— Договорихме се. А сега — по местата, ледът по пътя не е шега.
Борис не беше просто шофьор. Той беше човекът, който посрещаше децата всяка сутрин с топлина и усмивка. Познаваше ги по имена, помнеше кой има рожден ден, а кой — контролно. Децата го обичаха. Вкъщи обаче нещата не бяха толкова розови.
— Борис, ти изобщо осъзнаваш ли колко време ще теглим този ипотечен кредит заради твоята „любов към децата“? — каза със отчаяние жена му Елена.
— Обичам работата си… Но ще намеря начин. Обещавам, — упорито отвърна той, макар сърцето му да се свива от вина и безсилие.
Онази сутрин, когато автобусът спря пред училището, Борис напомни на децата да внимават на леда.
— Стефани, само без фигурно пързаляне по стълбите!
Когато всички избягаха, Борис се приготви да отбие в близката кафене, за да се стопли с гореща чаша и да размрази ръцете си.
Изведнъж обаче от дълбините на автобуса се долови приглушен плач.
— Ей, малчугане, какво става? — извика той, приближавайки се.
На последната седалка, свит в топче, седеше момченце. Сълзи блещеха в очите му, а ръцете му бяха сини от студ.
— Защо не отиваш в училище?
— Студено ми е… — прошепна момчето. — Ръкавиците ми се скъсаха, а мама и татко казаха, че няма пари за нови…
Борис стисна зъби. Свали своите топли ръкавици и ги сложи на малките, замръзнали дланчици.
— Е, сега по-топло ли е? Слушай, имам един приятел, който прави ръкавици — толкова топли, че дори мечка ще се— Вярно ли е? — очите на момчето светнаха. — Благодаря ви!