„Съдбата на кормилеца погълнат от собствената доброта“

Иван — хранаталът, който бе изяден от собственото си добро

Иван се прибра уморен, както винаги. Бутна вратата на кухнята — и замръзна на място: майка му бе цяла в сълзи.

— Майко, какво става? Какво се е случило? — попита той притеснено.

Отговор нямаше. Само мълчание и сваляни очи.

От ъгъла се появи баба Муца.

— Аз ти казах, Румяна, казах ти как ще свърши всичко! — упрекна тя дъщеря си.

На Иван тогава беше четиринадесет. Точно тази вечер той порасна. Баща му го напусна — за друга, за тази, която беше „весела и на вълната“. Остави трима: Румяна, Иван и малката Снежана. Нито пари, нито алименти. Само сянка на прага.

Бабка Муца се нанесе при тях на следващия ден и започна да дирижира живота им. Майка плачеше, баба Муца мъмреше, Иван се опитваше да не пречи. Разбра рано: детството е лукс, който не може да си позволи.

Първо работи в пекарната — леля Стоянка се смили над слабия момък с очите на възрастен. Даде му топъл чай, баничка, малко левове. Оттук започна пътят на Иван — от детство към оцеляване.

Учеше, работеше, взимаше допълнителни смени. В армията не го взеха — помогнаха връзките на леля Стоянка. Тя стана почти родна: не го глези, не го жали, а уважаваше. За силата му, за прямотата, за мълчаливото търпение.

До двайсет и четири Иван стана мъж. Истински. Снежана порасна — Иван ѝ беше и брат, и баща. Баба Муца, която беше строга до викове, сега му подаваше най-добрите парчета.

Срещна любовта. Ожени се. Влезе в ипотека. Купи на жена си кола. Помагаше на сестра си. Взе майка си и баба Муца при себе си — как иначе? Той бе „мъжът в къщата“.

Деца се родиха. Едно, после второ. Жената седяше вкъщи. Иван работеше. Без почивки, без отпуски. Парите не стигаха — взимаше странични работи. Лято — семейството на море. Майка му — в санаториум. Сестра му — за смекчването. Племенниците — дрехи. Иван — на границата.

Когато баба Муца почина, дори нямаше време да оплаче. Трябваше да закара майка си на лекар. Жената бе уморена, мръщяла се. Но Иван теглеше. Всички. Без оплаквания.

А после един ден… Купи си китара. Мечта от детството. Дойде вкъщи. Жената му се усмихна с насмешка:

— Безсмислица. Защо?

Синът поиска пари. За екскурзия. Иван попита:

— На колко си?

— Двайсет и едно.

— Може би е— Време е да се оправиш сам, както и аз го направих.

Rate article
„Съдбата на кормилеца погълнат от собствената доброта“