Виктор — кормилецът, който беше изяден от собственото си добро
Виктор се прибра у дома уморен, както винаги. Натисна вратата на кухнята — и замръзна на място: майка му цяла в сълзи.
— Мамо, какво става? Какво се е случило? — попита той с тревога.
Отговор нямаше. Само тишина и свежени очи.
От ъгъла се появи баба.
— Аз ти казвах, Люба, казвах ти как ще свърши всичко! — упрекна тя дъщеря си.
Тогава Виктор беше на четиринадесет. Точно през онази вечер той порасна. Баща му ги напусна — за друга, за онази, която беше „жива и на мода“. Остави трима: Люба, Виктор и малката Лили. Нито пари, нито алименти. Само сянка на прага.
Баба се нанесе у тях на следващия ден и започна да дирижира живота им. Майка плачеше, баба мъмреше, Виктор се опитваше да не пречи. Рано разбра, че детството е лукс, който не може да си позволи.
Първо работи при булочната — леля Гергана помиля слабия младеж с очите на възрастен. Даде му топъл чай, сладки, малко пари. Оттам започна пътят на Виктор — от детство към оцеляване.
Учеше, работеше, взимаше допълнителни часове. Не го взеха в армията — помогнаха връзката на Гергана. Тя стана почти като родна: не го гали, не го жалеше, а уважаваше. За силата му, за правотата, за мълчаливото търпение.
До двадесет и четири Виктор вече беше истински мъж. Лили порастна — Виктор ѝ беше едновременно брат и баща. Баба, която беше строга до вик, сега му сервираше най-добрите парчета.
Срещна любовта. Ожени се. Влезе в ипотека. Купи на жена си кола. Помагаше на сестра си. Взе майка си и баба си при себе си — как иначе? Той беше „мъжът в къщата“.
Деца се родиха. Първо едно, после друго. Жена му седеше вкъщи. Виктор работеше. Без почивки, без отпуски. Парите не стигаха — взимаше допълнителни смени. Лятото — семейството отиваше на море. Майка му — в санаториум. Сестра му — за сватбата. Племенниците му — дрехи. Виктор — на границата.
Когато баба почина, той дори нямаше време да се оплаче. Трябваше да закара майка си на лекар. Жена му беше уморена, мърмореше. Но Виктор издържа. Всички. Без оплакване.
И после един ден… Купи си китара. Мечтата от детството. Върна се у дома. Жена му се изкриви:
— Джамджия. Защо?
Синът поиска пари. За екскурзия. Виктор попита:
— На колко си години?
— Двадесет и една.
— Не би ли трябвало вече сам?
— Аз уча…
— И аз учех. И работех от четиринадесет!
Вратата тръсна. Виктор излезе. Нае си стая за ден. Написа молба за отпуск. Легна и… за първи път в живота си се наспа.
Реши — сега ще живее. За себе си. Макар и малко. Макар и да опита.
Обади се на жена си:
— Да ходим на почивка? Където искаш. Искаш ли — на Мусала, искаш ли — в Исландия.
— Защо?
— Просто да живеем. Заедно. Като хората.
— Не. Нямам време.
— Тогава сбогом.
И вкъщи започна. „Виктор е подлец“, „изостави ни“, „животът му дадох“. Приятелите клатеше глави. „Как така, Виктор…“
А Виктор? Стоеше на върха на Мусала и дишаше. За първи път наистина. Може би наистина беше подлец. А може би… просто човек, който накрая посме да живее за себе си.