Когато най-сетне открих личен живот, дъщеря ми ме нарече луда и ми забрани да виждам внучката си.
Целият си живот посветих на дъщеря си, а после и на внучката. Но изглежда, роднините ми забравиха, че и аз имам право на щастие, което не е свързано само с тях. Омъжих се много млада — на двадесет и една. Моят съпруг, Георги, беше тих, спокоен човек, работлив до мозъка на костите. Един ден му предложиха да отиде на командировка за две седмици — якобы добра издръжка, превоз на товар в друг регион.
Той така и не се върна. До ден днешен не знам какво се случи по време на пътуването. Просто един ден ми се обадиха и съобщиха, че Георги го няма. Останах сама с двугодишна дъщеря в ръце, в пълна самота. Родителите на съпруга ми отдавна бяха починали, а моите живееха в друг град. Не разбирах как да оцелея и как да издържа детето.
Поне след смъртта на Георги ние с дъщеря ми наследяхме неговата едностайна квартира. Ако не беше това — не знам как щяхме да се справим. По образование съм учителка, затова първоначално се опитах да давам частни уроци от вкъщи, но да преподаваш, докато малко дете тича и капризничи наоколо, беше почти невъзможно.
Не можех да намеря редовна работа заради малката Снежана. Как да оставиш двугодишно дете само цял ден? Майка ми дойде един ден, видя отчаянието ми — и взе Снежана при себе си. Почти две години тя живееше с баба и дядо, а аз работех без почивка. Преподавах в училище, взимах допълнителни часове, давах частни уроци.
В уикендите пътувах да видя дъщеря си. Всяко сбогуване ми раздираше сърцето. После дойде време за детската градина — притеснявах се, че ще трябва отново да стоя вкъщи на болнични, но, за щастие, Снежана растеше здрава и почти не се разболяваше. С времето останахме само ние двете. После училище, после университет.
Работех до изтощение, за да може тя да има най-хубавите маратонки, пола, блуза. Рядко работех само на едно място — винаги две, а понякога и три. Но когато Снежана завърши и започна работа, за пръв път дишах свободно. И в същото време — удар. Защото сега бях ненужна.
Вече нямаше нужда да хващам всяка възможна допълнителна работа. Тялото ми вече показваше признаци на изтощение, а от приятели ми остана само котката. Дъщеря ми идваше понякога през уикендите, но да губи цял ден с самотна майка явно не беше в плановете ѝ. Чувствах се изоставена. Всичко се промени с раждането на внучката ми Радослава.
Няколко месеца преди тя да се роди, се преместих при дъщеря ми и съпруга ѝ — Стоян. Пазаруването, почистването, подготовките за родилната — всичко беше върху мен. А после, когато Снежана се върна на работа, аз поех пълното грижи за бебето. Но не се оплаквах — напротив, отново се чувствах необходима.
Тази година Радослава започна училище. След занятия я взимах при себе си, хранех, правех с нея уроци, ходехме в парка или на занимания. Там, в парка, се запознах с Тодор. Той също разхождаше внучката си. Заговорихме се. Тодор остана вдовец рано, като мен, и сега помагаше на дъщеря си с възпитанието на малката.
Когато го срещнах, не мислех за нищо. Нито веднъж след смъртта на съпруга ми не бях на среща, на вечеря. Първо — малко дете, после — работа. А след като се роди Радослава, с гордост наричах себе си баба. А има ли баби галери? Оказа се — има. Тодор ми напомни, че все още съм жена.
Първото му съобщение с покана да се видим сами беше шок за мен. С него започна нов живот. Обикаляхме кината, театрите, посещавахме фестивали, изложби. Отново усетих вкуса на живота.
Но, уви, дъщеря ми не го прие добре. Всичко започна с обикновено обаждане в събота сутрин:
— Мамо, идваме с Радослава, ще я гледаш ли през уикенда?
— Съжалявам, щерко, но имам планове. Не сме в града. Следващия път ми кажи предварително — ще се погрижа за нея.
Снежана недоволно просмърка и затвори. В понеделник се върнахме с Тодор. Бях във възбудено настроение, изпълнена с енергия. Дори Радослава забеляза блясъка в очите ми. Всичко беше спокойно до петък, когато телефонът отново звънна:
— Поканиха ни приятели, може ли да оставя Радослава?
— Договорихме се — да ми казваш предварително. Вече имам уговорки.
— Пак ли си навън с този Тодор?! Напълно ти замая главата! — изкрещя тя.
— Снежко, какво приказваш?! — опитах се да я успокоя.
— Напълно забрави за Радослава! Казваше, че не ти трябва лично щастие. А сега какво? Всичко е различно?
— Да, различно е! Оживях отново. Искам да ме разбереш — като жена на жена.
— А Радослава как да те разбере? Замени я с някакъв мъж?!
— Какво говориш?! Все още прекарвам повечето време с нея. Прости ми за думите — и да забравим.
— Аз да те прощавам?! Ти си се побъркала. Няма да оставям Радослава при теб. Първо се оправи — после ще говорим, — хвърли Снежана и затвори телефона.
След това заплаках. До болка, до тръпки. Колко се стараех, целият ми живот беше за тях. А когато дойде мой ред — ме зачеркнаха. Толкова просто. Само защото най-сетне си позволих да бъда щастлива.
Надявам сеТодор ме прегърна силно и прошепна: “Не си сама, ще преминем през това заедно.”