Как се научих да не спасявам порасналите си деца

Изабор Йорданов е моето име, и живея в Горна Оряховица, където старите розовити череши хвърлят сянка на тесните улици. Не съм беден. Не съм и милионер, но през дългите си години успях да събера нещо: къща, имот извън града, кола, спестявания за черни дни. С жена ми, Лилиана, винаги сме били онези родители, които дават всичко най-добро на децата си, дори когато оставахме с трохите. Жертвахме се за тях, мислейки, че това е правилно. Но с времето осъзнах, че не винаги това носи благодарност. По-често създава навик да се очаква помощ.

Имаме три деца: Стефан, Катерина и Димитър. Всички са възрастни и трябва да са самостоятелни. Най-големият, Стефан, е почти на четиридесет. И тук е парадоксът: всички те са постоянно в “бедствено положение”, сякаш винаги на ръба. Първо при мен дойде Стефан. Млад, изпълнен с амбиции, но вечно с едни и същи оплаквания: работата не е тази, шефът е глупак, клиентите са неблагодарни. Помогнах му да си купи първата кола, дадох му пари за депозит за апартамент, после за ремонт, после за лечението на жена му, а след това — просто да свързват двата края. Давах, защото съм баща. Защото обичам. Защото как да откажа на сина си?

Катерина — нашата принцеса, нежна и творческа душа. Браковете ѝ се рушаха един след друг, работата си не задържаше повече от няколко месеца. Звънеше в сълзи, гласът ѝ трепереше: „Тате, няма с какво да платя наема…“, „Тате, дълговете ме задушават…“, „Татенце, няма да ме изоставиш, нали?“ И аз не я изоставих — прехвърлях пари, спасявах я, изтривах сълзите ѝ през телефонната слушалка. А Димитър, най-малкият, смяташе, че светът му дължи. Не искаше да работи за друг, мечтаеше за собствен бизнес. Вложих се в неговите мечти: първия път фалира, втория — отново крах, третия — пак нищо. После започнаха кредитите и накрая просто преводи “за живот”. Давах, давах, давах.

Когато Лилиана почина, останах сам. Децата дойдоха на погребението — прегърнаха ме, поплакаха. Но след седмица обажданията вече бяха подновени. Катерина: „Тате, знам, че ти е тежко, но ми трябва адвокат, помогни…“ Стефан: „Тате, сега си сам, разходите са ти по-малки, дай малко.“ Димитър: „Тате, мама нямаше да ми откаже.“ Превеждах пари не защото исках, а защото се страхувах да остана в празнота. Поне някакви гласове в телефонната слушалка, поне някакво “благодаря”, поне усещане, че съм нужен. Но вече никой не казваше “благодаря” — само нови молби, като ехо в кладенец.

Сметката се стопяваше пред очите ми. Започнах да броя всяка стотинка в магазина, отказах се от пътуванията до приятели, не си купих ново яке — “защо, старото още е добро”. И изведнъж забелязах: децата не питат как съм, спя ли нощем, не ме канят на гости. Само съобщения: „Тате, помогни пак…“, „Тате, после ще ти върна“ — никой никога не върна. „Тате, ти си силен, ще се справиш.“ Една вечер седях в кухнята, пиех изстинал чай и изведнъж осъзнах: изморих се. Не от старост, не от физическа умора, а защото станах за тях говорещ банкомат.

Същата нощ написах три писма — на Стефан, Катерина и Димитър. Кратки, но твърди: „Обичам ви. Дадох ви всичко, което можех. Сега е ваш ред да стъпите на крака. Повече нито лев, никакви оправдания. Вие сте силни, вярвам във вас. Но сега съм просто баща, а не портмоне. Надявам се, че един ден ще ми звъннете не за пари, а просто така.“ Отговори не чаках, но те дойдоха. Стефан мълчеше — нито дума, нито звук. Катерина изпрати гневно: „Благодаря, татко, реши да ни предадеш накрая!“ Димитър се обади. Дълго мълча в слушалката, а после промълви: „Извинявай. Прав си. Не помня кога последно съм те питал как си.“ Гласът му трепереше, и за първи път чух в него срам.

Минаха почти шест месеца. Отново ям това, което обичам, а не това, което е по-евтино. Купих си топло яке — първото от години. Записах се в клуб за пенсионери, където учат рисуване — боите оживиха сивите ми дни. За първи път не се срамувам да живея за себе си. За рождения ден дойде Димитър. Без молби, без намеци. Донесе парче торта и каза: „Реших да си намеря нормална работа. Искам да се гордееш с мен. Не за това, което си ми дал, а за това, което сам съм постигнал.“ Заплаках — не от мъка, както преди, а от гордост, която проряза умората и обидата.

Привикнаха, че винаги съм до тях с портмонето наготове. Бях техният спасителен кръг, вечният им длъжник — за любовта, за детството им. Но се изморих да бъда машина за пари. Стефан и Катерина още мълчат — може би се сърдят, може би не знаят какво да кажат. Но вече не чакам техните обаждания с протегната ръка. Имам дом, платна, бои, и се уча да дишам свободно. Димитър ми даде надежда, че не всичко е загубено, че децата ми още могат да станат хора, а не иждивенци. Аз вече не съм банкомат — аз съм баща, който иска да бъде обичан заради душата си, а не заради банковата си сметка. И за първи път през годините вярвам, че това е възможно.

Rate article
Как се научих да не спасявам порасналите си деца