У нас не е старчески дом, тя тук не ми трябва…
Тази невероятна история ми бе разказана от моята баба, която често посещавам в село. Бях дълго време в чужбина и когато се завърнах в България, първото ми желание беше да видя баба.
Вече бях няколко дни в село, когато осъзнах, че не съм виждала баба Мария, съседката от къщата отсреща. Винаги ми харесваше тази добра жена, работлива и всеотдайна.
– Бабо, а къде е приятелката ти Мария? Не съм я виждала цяла седмица. Случило ли ѝ се е нещо? – попитах притеснено.
Баба ме погледна изненадано.
– Тя вече повече от година е в старчески дом – отвърна баба и добави: – А ти не знаеш нищо! Слушай сега.
Тя ми разказа историята на баба Мария.
Както вече споменах, баба Мария никога не стоеше без работа. Все я виждахме да работи в градината, да се занимава с животните или да меси вкусни питки, които черпеше из целия квартал. Винаги носеше пресни плодове и зеленчуци на пазара в областния град и събираше всяка стотинка в стара метална кутийка.
Не събираше парите за себе си. Много ли ѝ трябваше на нея? Бяха за сина ѝ Валери, за снаха ѝ Зина и за внучка ѝ Александра. Синът и снаха ѝ живееха в София, на около три часа път, и редовно я посещаваха. Не помагаха с градината или животните, но често си взимаха всичко, което баба Мария предлага.
С годините, баба Мария започнала да старее и боледува. Започнала да се отказва от домашните задачи и останала само с малка градина. Виждала сина си все по-рядко, а Зинаидa съвсем спряла да се появява.
Когато започнало да пада зрението ѝ, тя се уплашила и помолила Валери да я отведе на лекар в града. Валери я взел и я завел на преглед.
Макар че снаха ѝ не била много радостна да види свекърва си, поканила я да се освежи и я нахранила. Решили да ѝ направят пълно изследване в поликлиниката.
Вече било късно да се върнат обратно в село. Снахата, когато разбрала, че баба Мария ще остане за през нощта, не криела разочарованието си. Отишла в кухнята, замислена и раздразнена.
Съседка, видяла гостенката, попитала:
– Мария, радвам се да те видя. Ще останеш ли за дълго? Утре ли си отиваш? Хайде, ела на чай у нас.
Валери отвел майка си до съседката и се върнал при жена си:
– Зина, трябва да поговорим, докато майка я няма.
– За какво? – тонът на Зина издаваше, че вече е недоволна от темата.
– Майка започва да остарява – каза Валери смутено, – На прегледа откриха доста проблеми. Трудно ѝ е да ходи вече.
– Тя не е момиче вече, ясно е, че старее – отсече Зина.
– Точно за това мислех – продължи Валери. – Апартаментът ни е тристаен. Александра и мъжът ѝ живеят в друг град и едва ли ще се върнат тук…
– Чакай малко, какво искаш да кажеш? Да я вземем тук, в нашия апартамент? Ти си луд! Да, имаме място, но това не е старчески дом, Валери.
– Знаеш, че много от този апартамент е купено с парите, които майка е събрала от плодове и зеленчуци. Ти си жестока, Зина – каза Валери тъжно. – Мислех, че ще вземем майка и ще живеем добре. Къщата ѝ е здрава и можем да я продадем…
– Да продадеш къщата ѝ? Аз няма да търпя това! – гневно извика Зина, – Няма да се грижа за нея като робиня!
Точно тогава Валери видя Мария на вратата. Изглеждаше, сякаш настане тишина в кухнята.
– Мамо, от кога си тук? – произнесе синът.
– Току-що влязох – каза Мария с мека усмивка, – Забравих да ви кажа, но след месец отивам в старчески дом. Ще ми помогнеш да преместим нещата, нали?
Валери не можеше да каже нищо, а Зина веднага започна да суети:
– Да, ще помогнем. Ще откарим всичко, което трябва.
Домът за стари хора, където Валери и жена му заведоха Мария, беше приветлив. Персоналът беше усмихнат и грижовен, директорът – добродушен. Но сградата имаше нужда от ремонт, коридорите бяха занемарени, а обществените зони празни и тъжни.
Стаята на Мария беше скромна и влажна, но тя не издаде и знак на неудоволствие.
– Всичко е наред, мамо – каза Валери, – Ще я ремонтираме. Извинявай, скоро ще те посетим.
Валери си спомни обещанията си чак след половин година, когато Зина му напомни за къщата в село.
Директорът на дома беше топъл и приветлив. – Посетете стаята за отдих, може да е там с приятели, – предложи той.
В обществената зала не намериха Мария, но бяха изумени от подобренията: нови дивани, телевизор и цветя навсякъде. Зина попита:
– Колко струва ремонът?
– На вашата майка благодарим за това, – усмихна се директорът.
Валери изненадано погледна:
– Какво общо има тя с това?
– Тя дари парите – обясни директорът.
– От къде е намерила пари? – възкликна Зина, а после се замисли: – Да не е продала къщата си?
Мария ги гледаше спокойно, докато те я упрекваха.
– Продавам моята къща, не вашата. Имам право. Тук се чувствам добре и исках да направя добро на другите. По-добре да зарадваш някого, отколкото да се задушиш от собственост.
Зина сведе очи и излезе навън. Нямаше какво повече да се направи.