Нашето поколение беше по-сплотено, по-честно, по-човечно… и истински щастливо.
Всяка година все повече се убеждавам, че светът, в който израснах, вече не може да се върне.
Остарявам. Моето поколение си отива, а с него изчезва и онзи дух на единство, който някога правеше живота ни истински, изпълнен със смисъл и общи усилия.
Сега включвам телевизора и виждам едно и също: наводнения, разрушени пътища, боклук по улиците, хаос. И безкрайни обвинения – все властите, чиновниците, бизнесмените са виновни, но никога самите хора.
Гледам младите и разбирам – нещо не е наред. Те се оплакват, изискват, протестират. А ние в нашето време просто вземахме и правехме.
Ние изграждахме държавата с нашите ръце. Моето поколение е от следвоенните години, времето на големите строежи. Не седяхме в кабинетите, не пишехме жалби, не търсехме обезщетения. Възстановявахме страната от руините, създавахме я така, както можехме, защото вярвахме – правим това не за някого, а за нас, за нашите деца.
Строихме пътища, тунели, мостове. Изграждахме предприятия, работехме по полетата, създавахме системата от водоеми, която хранеше селското стопанство. И не само строихме – поддържахме това в порядък.
Израснах в село близо до река. Знаехме, че ако не следим за коритото, пролетта водата можеше да излезе от бреговете и да наводни домовете.
Но никой не чакаше „специалистите“.
През пролетта и есента се събираше цялото село. Почиствахме речното корито, махахме задръстванията, изсичахме старите дървета, които можеха да преградят водния поток.
Никой не искаше пари. Никой не чакаше заповеди „отгоре“.
А след работа – разстилахме одеяла на тревата, вадехме от торбите почерпка, черпейки се взаимно. Вечер някой носеше акордеон и цялото село пееше.
Бяхме едно семейство.
Днес хората са други.
Сега никой не иска да поеме отговорност за собствения си живот.
Виждам млади момчета, здрави и силни, които мърморят в социалните мрежи, че под прозореца им се е срутил мост или е пръснал тръба, че пишат жалби до администрацията, а в замяна – тишина.
И искам да попитам:
„А ти какво направи?“
Защо не събра съседите, не излезе, не почисти, не укрепи, не ремонтира? Защо чакаш някой да дойде и да реши твоите проблеми?
Не оправдавам властта. Те имат достатъчно грехове – забравили са, че задължението им не е само да седят в кабинетите и да обещават.
Но и хората са се променили.
Днес всеки е за себе си.
Някои печелят от всичко, което могат, продават земята, която изхранваше поколения, източват вода от водоемите за своя изгода.
А когато дойде бедата, вдигат ръце: „Какво можехме да направим?“
Гордея се с моето поколение.
Знам, че ни наричат „стари“. Че се смеят на нашите навици, на нашата закалка.
Но знаете ли какво?
Гордея се с начина, по който живяхме.
Гордея се, че знаехме какво е труд.
Че не се криехме зад чуждите гърбове, а решавахме проблемите сами.
Не чакахме помощ от държавата – изграждахме живота си с нашите ръце.
Бяхме сплотени. Истински.
Честни.
Човечни.
Живеехме, а не просто съществувахме.
И бяхме щастливи.