Казаха ѝ право в очите: Не искаме снаха от простолюдието!
На 57 години съм, нямам семейство и деца, но искам да дам съвет на всички родители – не се намесвайте в живота на децата си, не им налагайте своите правила, защото не е сигурно дали това, което прави вас щастливи, ще направи и тях.
Аз съм живият пример как в стремежа си да ми осигурят най-доброто, майка ми и баща ми ме разделиха с жената, която обичах повече от себе си.
Мария беше от бедно семейство, а родителите ми имаха наследствени ниви и имоти и се гордееха.
Когато я заведох да ги запозная, директно я отпратиха, казвайки, че снаха от бедно семейство няма да приемат. И тя си тръгна – обидена, но с вдигната глава.
Отказа да заминем някъде далеч само двамата.
Казваше, че рано или късно нашите ще направят всичко възможно да ни разделят.
Омъжи се за свой съсед – и той като нея си нямаше нищо.
Двамата обаче работеха здраво и си построиха малка къща в края на града.
Родиха им се три деца и колкото и пъти я срещнех по улицата, винаги беше усмихната и щастлива.
Един път я попитах обича ли съпруга си.
Отговори ми, че е разбрала, че за едно семейство важни са стабилността и разбирателството между партньорите. Ако тях ги няма, с една гола любов не се живее.
Не съм съгласен с нея, но не можех да споря, нямах право, защото се чувствах като предател.
Не успях да прежаля Мария и за разлика от нея не се ожених.
Не си представях да живея с някоя жена и да имаме деца, без да я обичам.
Майка ми и баща ми се опитваха да ме сватосват с момичета, които те харесваха и смятаха за подходящи за мен, но категорично отказвах.
Накрая се примириха и започнаха да ме молят да си избера жена по свой вкус, за да продължа рода ни.
Аз обаче не исках друга, освен Мария. Но тя отдавна беше подредила живота си и нямах място в него.
Родителите ми остаряха, разболяха се и един по един си отидоха.
Останах сам в голямата ни триетажна къща.
Все по-рядко се срещам с приятели, защото те вече гледат внуци и не им остава време за мен. А и аз ги избягвам.
Радвам се на щастието им, но и ме боли от него.
В събота и неделя запълвам времето си, като боядисвам и поправям катерушките, люлките и пързалките по детските площадки в града ни.
Понякога помагам и в дворовете на детските градини.
Правя го напълно доброволно и безплатно, защото нямам нужда от пари. Така правя щастливи чуждите деца и внуци.
Продадох всички ниви и имоти, които наследих от родителите си.
С полученото направих дарения в няколко училища и домове за изоставени деца.
Един приятел ме запита защо не дам пари и на някой старчески дом. Но аз не искам.
Колкото и жестоко да звучи, така отмъщавам на родителите си, заради които останах сам.
Пък и бъдещето е в децата, а не в възрастните, нали?
Малките имат нужда от повече грижа и добър старт в живота.
А когато умра, къщата ми ще стане собственост на училището, което съм завършил.
Ако искат, да я ползват за нещо, ако не – да я продават.
Важното е да отиде за добро дело!