И децата, и внуците днес са станали толкова егоистични – всички изискват внимание, но нищо не дават в замяна.
Какво е това консуматорско отношение към възрастните хора? Все едно нямаме собствени интереси и единственото ни предназначение е да гледаме внуците. А когато аз имам нужда от нещо, изведнъж всички са заети.
Дъщеря ми има двама сина – единият е на 12 години, а другият на 4.
Не знам как дъщеря ми и съпругът ѝ ги възпитават и какво мисли училището по този въпрос, но момчетата растат като мързеливци – никога не си оправят нещата, дори леглата си не оправят. Не искат и да ядат каквото и да е. Истинско изпитание.
Когато внуците бяха още малки, помагах на дъщеря си по всякакъв възможен начин. От пет години съм пенсионерка и вече не се грижа за децата.
Тази година преди есенната ваканция бях по-спокойна: погледнах календара и разбрах, че в началото на ноември не се предвижда дълъг уикенд – което означаваше, че дъщеря ми и съпругът ѝ няма да ходят никъде.
Но се зарадвах прекалено рано.
Точно преди началото на последната седмица на октомври, в неделя, звънецът на вратата иззвъня. На прага стоеше дъщеря ми с децата си.
– Мамо, здравей! Поемай внуците, ваканцията започна – обяви тя веднага щом влезе.
– Елена, защо не ме предупреди по-рано? – попитах учудено.
– Ако те бях предупредила, щеше да измислиш хиляда причини да се измъкнеш от бабините си задължения! – отговори тя, докато помагаше на момчетата да се съблекат. – Заминаваме с Николай за една седмица в санаториум, нямаме вече сили! Напълно съм изтощена!
– Чакай малко, но тази година няма допълнителни почивни дни. Ами работата? – попитах, опитвайки се да осмисля ситуацията.
– Да не би да нямаме право на почивка? Николай си взе три дни от отпуска. Мамо, нямаме време, – каза дъщеря ми, целуна ме и излезе.
В къщата телевизорът вече гърмеше на пълна мощност, а дрехите на момчетата бяха разхвърляни по целия коридор и стаята. Опитах се да ги накарам да си оправят нещата, поне да приберат дрехите си, но те изобщо не ме слушаха.
Не искаха и да ядат моята супа, защото майка им им била обещала пица. Тогава вече не издържах.
Обадих се на дъщеря ми:
– Елена, децата ти искат пица. Не смятам да им купувам такава!
– Веднага ще ви поръчам пица. Мамо, те просто няма да ядат твоята каша – винаги има скандали за това. Изведи ги някъде, нека се позабавляват, хапнете нещо нормално! Самата ти казваш, че у дома ще те съсипят! – отговори раздразнено Елена.
– А с какви пари да им организирам развлечения? С пенсията си ли? – възмутих се.
– А за какво друго ще я харчиш? Това са твоите внуци, не чужди хора! Просто не мога да повярвам! – изсумтя дъщеря ми и затвори телефона.
И това беше всичко!
Цял живот се стараех за моята любима дъщеря, спестявах всеки лев, работех на две места. А на старини получавам такова „благодарност“!
Не, много обичам внуците си. Но и те се изморяват от мен, и аз от тях – в края на краищата разликата във възрастта е огромна! А дъщеря ми смята, че бабата е безплатна детегледачка и че сега единственото ми задължение е да се грижа за внуците.
Егоисти, казвам ви!